ФОРУМ ЗА ПРАВОСЛАВНО БОГОСЛОВИЕ И ФИЛОСОФИЯ НА РЕЛИГИЯТА

Аз нито съм богослов, нито съм специалист по българска история. Но чест прави на автора на статията, че поне признава, че участниците в т.нар. Български Великден не са само българи. Самият Иларион Макариополски, доколкото съм чувал, също не е етнически българин. Тези факти подсказват, че етнофилетизмът е отчасти плод на чуждо влияние. Като че ли голяма "заслуга" има гръцкият национализъм. Ако е вярно това, ще се очертае следният парадокс - една антигръцка църковна акция се оказва поне отчасти плод на влиянието на гръцкия национализъм. Има някакво лукавство тук, но не знам дали е българско, или е гръцко...

Относто принципа на цезаропапизма. Има такава изследователска формулировка, но досега аз не съм разбрал по какъв начин може чрез този принцип да се опише отношението между Църква и светска власт във Византия. В самата Византия говорят за симфония между Църква и държава. И мисля, че това е адекватното понятие, което, ако бъде разбрано правилно, може да хвърли светлина върху институционалните отношения от онова време. Всъщност и около понятието симфония има много недоразумения. Аз дълго време не го разбирах, подведен от опитите на някои да търсят формула, определящ отношенията между двете. Но възможно ли е да се опишат чрез формула хиляда години напрегнато съвместно съществуване, неизключващо борба за надмощие над другия? Нещата се усложняват допълнително от факта, че Църквата във Византия не е една единствена институция. Налице е цяла група институции: Патриаршия, монашество /столично и провинциално/, йерархия, народ. Отношенията между тях също са динамични. Нещата ми се изясниха, едва когато схванах, че Принципът на тази симфония не е формален, а е ипостасен - Самият Христос. Доказателството е в дворцовия церемониал и в последованието на богослуженията в "Св. София", в които участва императорът. Поради Христос тъкмо, въпреки непрекъснатите борби, симфонията не се разпада. Но всичко това, естествено, днес е напълно неприложимо, защото светската политическа култура понастоящем не схваща Логоса като принцип на всичко в този свят. То даже и някои църковни хора не са убедени в последното.

Статията е много добра и доста интересна. Крайният извод е неуместен и неподходящ, то затова са го и цензурирали. Лично за мен новото беше силния натиск от страна на миряните за пълно отделяне от гръцкия висш клир - изглежда простотията, тесногръдието и лицемерието на тогавашните фанариотски гръцки владици е изчерпало докрай търпението на нашенците.

Не знам за какво отделяне от висшия клир говорите. Че то ако се приложи подобен подход, при настоящия църковен клир в България, би трябвало народът да основе собствена църква без епископи.
Но случилото се тогава не спира до борбата против корумпирания клир, а стига до основаване на нова юрисдикция, и то на етнонационална основа. При това с център в града, който е център на друга юрисдикция. Това еклезиологичен нонсенс.

Смилен, Христос воскресе! Приятно ми е, че пак дискутираме с Вас!
Строго канонично сте прав! Разколът не е бил добро решение, но каква е била алтернативата?
По това време униятството набира страшна сила и то в Дойранско и Кукушко - районите най-близо до големия тогавашен (а и днешен) център на гърцизма - Солун. Ако не беше провъзгласена Екзархията сега униятите нямаше да са над 100 000 души у нас и в Македония, а най-малко 50 % от българите.
Поставете се на мястото на тогавашните наши възрожденци, както и на мястото на владиците ни. Иларион Макриополски не е искал да се стигне до разкол, а напрактика е принуден от сънародниците си.
Нека да не идеализираме и тогавашния гръцки клир - симония, тесногръд шовинизъм, насилствена асимилация - това е доста далеч от представите на всеки нормален християнин за добрия пастир. Малко по-късно проявилия се - след 40 години - костурски митрополит Каравангелис, сам е организирали гръцки банди от главорези, избивали невъоръжените екзархийски селяни в епархията му.
И все пак от църковната история знаем, че всяка поместна православна църква не е била признава от останалите за определен период от време. Е ние май сме рекордьори - 75 години. И все пак изпадането във временен разкол е било по-малкото зло от масово приемане на Унията с Рим.

Извинявайте, че се отклоням от историческата дискусия, но темата за мъничкото "помощ от държавата" (като фактор, който да разчисти задния ни двор) сама по себе си е интересна. Не е ли странно - официалният сайт на БПЦ да излиза с позиция: помощ, "вегитираме" от "синодалните старци", Бойко и Първанов да помогнат!

В духа на "Рибари на Мрежата", аз естествено не съм способен да допусна, че в официалната трибуна на БПЦ, където работят професионалисти, които всекидневно се грижат "общественото и медийно пространство да бъде пропито с истински православен дух" и "да черпи коректна и достоверна информация" някой може да е толкова безотговорен, че да публикува текст, без изобщо да го чете. Въобще и за момент не съм си го помислял! Несъмнено думите по-горе са минали първо през редактор (патил от синодалните старци), а след това и през коректор (също патил от синодалните старци). В последствие ценният пасаж е бил свален от някой неразбиращ синодален старец.

Няма да питам уважението към старостта чуждо ли е на истинския православен дух и мироглед. Всъщност мисля, че мога да разбера позицията - и преди е имало такива, които смятаха, че положението в нашата Църква е толкова безднадеждно, че само премиер и президент могат да помогнат. Позволявам си само да отправя едно предупреждение - знам какво се случи с една предишна групичка от вярващи християни в началото на 90-години, които разчитаха на помощ от държавата: започнаха с "добри намерения", а в завършиха с разкол.

Доколкото до болесттите на Църквата ни - гледката Бойко Борисов и Георги Първанов с хирургически ръкавици, наведени заедно над пациент е достойна за филм на ужасите. Нито премиер, нито президент могат да помогнат. Време е да оставим малко място и ... за Божия промисъл. Единствената ни надежда е Възкръсналия Христос да възкреси и Църквата ни!

Позитивният пример как се разчиства заден двор: еко-акция на екипа на Двери: "Без плевели!" - http://www.dveri.bg/content/view/4493/29/

От гръцките документи се вижда, че един от основните проблеми и въпроси, който възпрепятства признаването на екзархията от патриарха е седалището - Истанбул. Защо ли сме били толкова твърдоглави и до какво сме се домогвали, че не сме се съгласили да го преместим?

Може би, защото Цариград е най-големия български град тогава - по различни оценки от 30 000 до 300 000 българи.
Е, едва ли това е бил основният проблем! Въпросът е бил изцяло политически - ако седалището на Екзархията се преместеше от столицата на Империята в друг град - напр. София или Пловдив, естествено диоцезът на Екзархията щеше да се ограничи до границите на Княжество България, евентуално и на Източна Румелия.

@ Златков Воистину воскресе!
Вие казвате "поместна църква", а в същото време говорите за "българското население" в Цариград. Ето как се смесват два различни принципа - поместният и етническият. Не е толкова фатална грешката, може би е била до известна степен неизбежна. Опасно е, когато тя не се разпознава като такава. Продължителността на схизмата е до голяма степен по вина на българската държава и във вреда на Църквата в България. Цариградската патираршия е давала знаци след Освобождението на България, че е готова да признае юрисдикция в държавните граници на Царство България. Подобно признаване би освободило Църквата у нас от политическа зависимост от държавата, която пречи на нормалния църковен живот през целия период од 1944 г. Обаче - не, твърдоглавието и антицърковното настроение на българската държава я карат насила да държи екзархията в Цариград. Проблемът до ден днешен не е решен напълно.

Една нова статия по темата на Георги Тодоров:
http://www.kultura.bg/bg/article/view/16856

Намирам за позитивен фактът, че все повече изследователи обръщат внимание на противоцърковния характер на акцията от 1860 г.

Сега остава да се отвори и следващата тъмна страница от новата история на България - погрома срещу гръкоезичния християнски истеблишмънт през 1906 г. при управлението на Александър Малинов. Засега тази тема е историографско табу. Да видим кой пръв ще събере смелост да пише по въпроса.

Превъзходна статия - превъзходна в натрупването на грамада от камъни-мисли-факти, с които сме задължени да успеем да изградим многократно жертваната и разрушаваната ни за този период църковност, а покрай нея и народностна единност.

Едно единствено изречение ме подразни дълбоко: Тъй като сме вулгарни българи и нямаме хилядолетната византийска изтънченост за преплитане на нещата, действително сме постъпили вулгарно-варварски - отрязали сме едното, за да израсте другото. И схизматичният период, последван от комунистическия, е онова изкупление, което сме трябвали да дадем, заради решението ни да жертваме божието за сметка на светското. Колко точно е продължило това наказание (и дали не продължава?), как е започнало, как е завършило - това са все подробности, за които няма смисъл да се говори. Било ли е "договор" с Божието или негово профанизиране - не е дадено на хората да го разберат. Ясно е било, че линията на имперския съветник в Танзиматския съвет на Абдул Меджид - Стефанаки бей - не е могла да трае дълго, за да доведе до резултати. Човешкият, а не Църковният, свят нямаше да й даде време за живот и точно той я погуби.

В това отношение събитията по "църковния въпрос" отпреди век и половина са първите и предпоследните в живата ни историческа родова памет, при които сме били единни като народ. Тази единност ражда ярките имена, които - заченати в греховни помисли - поемат по различни пътища и разкъсват българското съзнание. Не е ли това продължение на наказанието?! Наказанието ще свърши, когато отново мислим с едно сърце и с една уста. Това трябва да се стремим да правим ние - пък да се тюхкаме дали ще успеем не е наша работа.

Никой не може поради никакви причини да омаловажи за българите имената на възрожденците - те са свършили своето. Ние трябва да вършим нашето, за да възстановяваме полека "съзвучието", за което възстановяване сега има време и условия.

Ако постъпим първосигнално, то тогава трябва да хвърлим още един камък върху грамадата и да попитаме какво търси понастоящем образът на митр.Иларион Макариополски на фасадата на Синодната палата??? Божията правда е различна от светската и нея трябва да се стремим да разбираме и да прилагаме според силите си.

Аргиров